петък, 8 юни 2012 г.

5 години без телевизия

Когато се премествахме преди 5 години в самостоятелното ни жилище, с моя любим решихме, че телевизията ни дразни прекалено, за да я каним и на новото ни място. Не си купихме телевизор, а нов монитор за компютър с TV тунер, за всеки случай. Не съм сигурна, дали пробвахме как работи.

Много хора не могат да си представят живота без телевизията. Познавам такива, които сутрин още не са си отворили второто око, за да видят какво е времето навън, но сънено се протягат за дистанционното и включват телевизора. Много повече са тези, които не могат да заспят, ако "не им говори". Напрежението, което телевизорът внася в живота им, при всички положения е по-малко от напрежението на самия им живот - нещо като клин клин избива. Във всеки случай аз не мога да живея без да оставам поне за малко на тихо сама със себе си, обикновено вечер късно. Няма начин да погледна страховете и притесненията си в очите, докато телевизорът работи. Аз се старая да ги гледам без да свеждам поглед, инак няколко часа по-късно пак ги виждам превъплътени в неприятни съновидения. Или ме заболява тук-там, за постоянно.

Втората причина, заради която изритах "тиливизора" на боклука, е че е много егоцентрично същество! Непрестанно изисква внимание, а в същото време капризничи и ме занимава с глупости. Ако не внимавам, надува още по-силно гайдата, особено в рекламния блок. Накрая за награда имам неприятно усещане за неудовлетворение и загубено време. Разводът ми със синьото екранче ще да е бил кармично предопределен, понеже аз съм по-егоцентрична и от "тиливизора", а както знаете два остри камъка брашно не мелят. Не понясям друг да решава какво да гледам, ако ще да има и сто канала, те всички си приличат.

Напоследък се разочаровах и от любимите ми преди Дискавъри, Нешънъл и Енимъл планет. Като отида на гости на мама, виждам малко предавания тук-там вмъкнати между рекламните блокове, а самите предавания са направени за коефициент на интелигентност 75 - около границата на олигофренията (ако трябва да съм "политически коректна", това е остарял термин, но нали ме разбрахте) - не виждам друга причина за толкова многобройни повторения на фактите и кадрите в самото предаване. А най мразя да се надвиквам с приказливата кутия. Говорим си на масата, седнали сме да хапнем, да се видим, а пластмасовия кашон срещу масата крещи, не дай Боже, някой да го надприказва. Най-чудно е, разбира се, защо живеещите с него му позоволяват такова поведение, не само, но и го стимулират - аз намалявам звука през определени интервали от време, но на близките му не им дава мира тишината (ако можем да наречем тишина безспирното тихо ломотене) и час по час го увеличават. От тая неприязън и досега не мога да работя с дистанционно. "Не мога" е образно казано, понеже разбирам повечето копчета за какво служат, но усетя ли го в ръка, оглупявам за десетина секунди, след което се нахвърлям на еднственото ми любимо копче там - "мют"! След секунда настават бурни протести, заглушаващи дори арабската пролет, а моливника с копчета бива изтръгнат от ръката ми, за да се възстанови предишата хармония между хората и всезнаещия им господар. :) Такааа, изказах се! :)

А какво правя без господар в къщата, който да ми диктува свободните часове? Чета книги. И списания. И още книги. Мнооого, много книги! Рисувам. Правя картички. Готвя. Мия чинии. И пера. Слушам музика. Седя на терасата и слушам птичките (или количките по пътя, или децата... каквото дойде). Говорим си. С часове. Мечтаем. Правим планове. Организираме. Спомняме си. Гледаме снимки от почивки. Гледаме филми от интернет. Пиша. В блога. На приятели. За мене си. Стихчета. Проза. Размисли. Правя си тефтер-дневник с писани неща, със снимки, залепени разни неща - билетчета, етикети, неща от ежедневието ми. Това в случай, че децата ми някой ден също си нямат бърборко, който да ги хипнотизира (което силно ме съмнява), нали ще трябва да ги забавлявам, както баща ми едно време при режима на тока, та трябва да импровизирам, все пак не съм ходила в казармата... за 64 години (или спомени за толкова). Понякога не палим лампите. Оставяме постепенно да се стъмни. Слушам как тъмнината тихо се разстила между мебелите, между стените. Не правя нищо. Слушам шумовете от вън и тишината отвътре. Усещам напрежението в себе си. Улавям го как пълзи от стомаха към мозъка и захапва най-близката мисъл, а после почва да се тревожи за нея и да ме убеждава, че това е истинската причина за напрежението. Хаха! Познаваме се добре, все пак пет години малко ли са? Понякога напрежението го няма, може би е на маневри някъде, но не у нас. Тогава усещам покоя. Битието. Пълното отпускане. Затоплянето на тялото. Доспива ми се. Паля си свещ. Или отивам в банята и там си паля свещ. Романтиш! Понякога играем на игри. Готвя. И пера. Мия чинии. Въобще... усещам как тече Животът! Безценно!

1 коментар:

  1. Не, Катя! Нямаш право! Ти ТРЯБВА да бъдеш роб на системата! Никакво измъкване! Слушай господаря си! Той знае кой шампоан да си купиш, казва ти какво да искаш и към какво да се стремиш, мисли вместо теб, казва ти, че трябва да купуваш! Трябва да си добър роб на системата - яж, работи, купувай, работи, купувай, слушай накъде д авървиш и как да мислиш. Ако въобще има някаква останала собствена мисъл при 6 часово гледане на зомби телевизия всеки ден... :) :) : )

    ОтговорИзтриване