вторник, 1 август 2017 г.

Къде е свободата?

Съдбата се развива по две направления. Едното е личната съдба, а второто - колективната. Хората мислят, че съдбата е това, което ти се случва. А всъщност съдбата е това, към което те тегли сърцето. Тези, които вярват, че всичко е съдба и нещо не зависи от тях, грешат. Всичко зависи. Човекът има за задача да "познае себе си", да се приеме и да се пресъздаде наново. Онези, които мислят, че решават сами, а съдбата е само резултат, също грешат. Определени събития идват или не, независимо от човешката воля. Определени влияния са тук,  подпрагови са и ни формират. Сега ме вълнува колективната съдба. Тя е много по-мощна, отколкото човек може да предположи. И тя, както личната, се развива чрез вътрешния повик на сърцето.

Виждам две могъщи тенденции, едната груба, другата нежна. Външно обществата са раздирани от конфликти, етнически, религиозни, за ресурси. Политиката е лицемерна, консуматорството е превзело всички форми на съществуването и се е превърнало в мръсна дума. Но отвътре се случва процес, който един човек нарече "това не е тенденция, това е поколенческа промяна". (Да сложа линк.) Аз ще го нарека "процес на освобождаване". Той започва винаги лично и винаги като повик на сърцето и като непреодолима необходимост, а не като външно следване на мода или подчинение на социални норми. Осъзнах, че този процес се случва вътре в мен. Осъзнах, че няма да ме остави на мира, че това е начало и повече никога няма да мога (дори и да искам) да се върна в предходен етап на възприемане на действителността и отношение към живота и всичко в него. Осъзнах най-накрая, че това се случва едновременно с наистина голям брой хора по света, като всеки достига до началото на освобождението по същия начин - повече не може да живее "така". Искам да избегна всички клишета и етикети. Ще разкажа през вътрешните преживявания, защото тази поколенческа промяна прави впечатление с действията, но те са вторични.

Началото започва с тежест от вещите наоколо, от графика, рутината на работата и ежедневието, умората от социалните отношения и усещане за безсмислие, повърхностност и капан. Също липсата на вкусовете в живота и дълбочина на преживяванията, най-вече в отношенията с най-скъпите хора. Така го преживях и преживявам аз, така го описват и тези, които споделят по темата. При накои съвпада с нормативните жизнени кризи на 20-, 30- или 40-годишна възраст, при мен не. Не го преживявам остро, не ми е тежко, не е криза на идентичността, но засяга идентичността. Изглежда пластът от външни нарочни и случайни внушения за това, коя съм и за какво съм, стана твърде тежък и някак спрях да му вярвам. Спряха да ме интересуват доста неща - претенциите на околните за външния ми вид, и тези на роднините да имам определено поведение, социалната норма да правя кариера също... Но този пласт не е еднороден и не се сваля от плещите изведнъж, макар някои точно така да правят - събират и изхвърлят цялата покъщина и заживяват между голите стени. Или заминават на двумесечна ваканция и не се връщат никога вече.

При мен започна с опитите да изхвърля големи количества дрехи и вещи (къде успешни, къде не), открих капсулния гардероб, минимализмът като начин на живот и други неща, всичко това като опит да се освободя от излишното и да постигна равновесие. И после с изумление открих, че много хора правят съвсем същото. Повечето са млади - в двайсетте и трийсетте. И дотам, докъдето се простира усетът ми за бъдещето, ситуацията придобива такъв вид.

Младите хора със семейства или не, живеят в по-малки жилища, с наистина малко вещи, спрямо навиците на съвременния човек. Много от скъпите стоки като автомобили, но и доста от дребните, като книги, не се купуват, а се ползват съвместно чрез наем. Времето се превръща в най-ценния ресурс не защото е пари, а защото никакво количество пари не могат да го заменят. И понеже това не е крилата фраза, прелетяла покрай ушите, а вътрешно усещане, че животът минава в безсмислени занимания, а времето за нещата, които наистина искам, не стига, то следва логичното - все по-малко хора работят на заплата, а все повече са самонаетите в свободни професии. Потребителските и ипотечните кредити намаляват, а пътуванията се увеличават. Натам е тръгнал светът. Най-странното е, че това е признак, че хората правят опити да намалят желаенето на неща.

И ето най-съществената част. Четейки текстове на Щайнер, Дънов, учението на розенкройцерите и религиозни писания от различни религии, у мен се роди следното убеждение. Човешкото съзнание се развива в последователни, точно определени етапи, които не могат да бъдат прескачани. Съзнанията на всички хора създават едно средно ниво и от него се формира материалната и културна среда на епохата. Хората във всички епохи са имали проблем с желаенето на повече. Разни практики са създавани в опит това непрекъснато желаене на бъде овладяно. В човешката природа обаче всичко, което е в сянка или потиснато по някакъв начин, избуява. Изглежда единственият начин да се справим с желаенето е да го изживеем и то осъзнато, да му се отдадем напълно, да го оставим да мине през нас и да се опита да ни разруши с почти неконтролируемата си енергия. И в първия възможен исторически момент, когато технологичното развитие е позволило за постоянно храната да се увеличава с по-бърз темп от ръста на населението, слагайки края на смъртоносните гладни вълни, ето ни тук. Недейте да говорите с омраза за консумеризма. Това е етап, без който не можем. Няма предишно поколение, което да се е наслаждавало на толкова много и да е чувствало такова задушаване от вещите и обслужването им, както това поколение сега. Духовността е затворена в най-тежката материя. Трябва да се влезе в материята, да се постои в нея, докато се случи душевна промяна, и после да се излезе от нея. Не става дума само за вещи, които могат да се пипнат. Най-тежката материя е човешкото его. А то е облепено с много пластове от етнически, религиозен и социален характер. У мен с желанието да се освободя от робията на предмети, работно време, натрапени отношения с хора, го има желанието и да се отърся от разни идентичности на българка, православна християнка, висшист, психолог и прочее. Как става това ли? По истинския начин - чрез сърцето. Може би чрез това клише, наречено Любов (с главната буква). Когато народна песен ме кара да изтръпвам и да усещам, колко силно съм свързана с енергията на тази точно земя, но не предизвиква и капка гордост от това, че съм българка. Защото, за да има гордост, трябва да е пред някого, а този някой трябва да сложа по-ниско от себе си. Дори като го пиша усещам неприятно чувство и душевен дисонанс. Когато слушам глупотевините на македонците и мога да им позволя вътре в себе си да бъдат толкова заблудени и страхуващи се, колкото са, без от това да ме заболи по българското, без да имам нуждата да ги убеждавам колко са объркани. Ей по тоя начин. Всяко поколение трябва да преживее определени колективни събития, общата карма, така да се каже. Но това се случва най-вече посредством енергийна вълна, нещо невидимо и неуловимо, което човекът от даденото поколение усеща първо вътре в себе си, то го кара да действа, а после вижда, че другите преживяват същото и действат по същия начин. Някога се чудех и маех пред архивните кадри от началото на Първата световна война, когато радостни тълпи изпращат младите момчета на смърт. Сега разбирам това, тези енергийни вълни, които довличат войни, тоталитарни режими, консуматорство, псевдодуховни заблуди и какво ли не. Това е начинът човечеството да се справя с различните аспекти на егото си, като потъва във всяка от тях за известно време, и след това излиза от епизода или епохата освободено от илюзии и наивност и по-близо до истинската си същност на Човек.

Затова на финал искам да помоля и който желае да вникне в молбата ми, спрете това досадно виене, колко сме зле, колко по-зле ставаме, в какви времена живеем и така нататък. Всички доказателства са против тази теза. Не само имаме храна, почивки, пътешествия, забавления и вещи повече от предишните поколения, но и точно на тази територия имаме вода, планини, море, достатъчно квадратни метри площ за живеене на човек, културни традиции и безброй благини. Някои групи, като пенсионерите, живеят тежко. Но защо си мислите, че има място, където всичко е идеално?

Бъдете щастливи! Щастието не зависи от нищо външно. Научих този урок от родителите на деца с тежки увреждания. Щастието е просто въпрос на избор.

Няма коментари:

Публикуване на коментар